Фалшивостта и отчуждението
от себе си
Запазете час: about-face.me • FB • IG
Навярно в даден момент всеки от нас се е чувствал малко или много “откъснат” от себе си. Типично за това състояние е усещането за летаргия и безвремие.
Причината може да е в загуба на близък човек, емоционална или физическа травма или прегаряне от изтощение. Обикновено след подобни преживявания настъпва период на неизбежна апатия и примирение.
В здравословния вариант това депресивно състояние ни предоставя възможност да метаболизираме объркването, гнева и мъката си. Лека-полека меланхолията отстъпва място на подновен интерес към дейности, които преди са ни радвали.
Сънят ни се нормализира, хроничната умора и дезангажираност започват да се вдигат като тежка завеса и ние можем да се хванем как се засмиваме на добра шега, хапваме с удоволствие или се улисваме в някакво занимание с желание и любопитство.
Понякога обаче отчуждението от себе си не е част от процеса на изтъгуване на дадена загуба или следствие от травматично събитие. А резултат от постоянното носене на маска в живота и хроничното потискане на нашата автентичност.
Човек би предположил, че фалшивостта обслужва предимно другите хора. Да, понякога това е единствената цел на престореното поведение. Тогава ние не плащаме никаква друга цена, освен лекото напрежение от това да водим безсмислени диалози и да поддържаме вежлив облик пред хора, които са ни или безразлични, или откровено неприятни.
Два примера:
1) “Ще бъда мил с теб, въпреки че не те уважавам като човек, защото следва да запазим добрия тон в работата.”
2) “Ще слушам историите за лов на братовчеда на мъжа на сестра ми, макар че ми е скучно и неприятно и ще гледам да не кажа нещо провокативно, въпреки че много искам - с цел да не поставя сестра ми в неудобна ситуация.”
Но съществува едно специфично поведение, което не е стратегически ориентирано към поддържане на мира в неизбежните роднински, съседски и служебни отношения.
И това е отношението на самоосъдителност към себе си за качествата ни, които намираме за недостойни и неприемливи. Компенсаторно ние изкуствено подхранваме и демонстрираме характеристики, които идеализираме като неповторими.
В подобен вид възприятие за себе си по правило има разцепване на “добро” и “лошо”, както и “правилно” и “неправилно”.
Нео-психоаналитичката Карън Хорни, която пише задълбочено по темите за човешкия потенциал, неврозата и вътрешните конфликти, посочва като причина за тази специфична и всеобхващаща фалшивост това, че човек несъзнавано разделя себе си на презряна част и идеализирана част.
За разлика от обикновеното предпочитание на силните ни страни и срамът от това, което намираме за недостойно у себе си, този вид разцепване води до потискане на огромни количества жизнена енергия, защото импулсът зад нея се преживява като забранен и погрешен. В същото време изкуствено добити поведения, вкусове, привички и стил на живот биват практикувани с обезпокоителна настойчивост.
В съвременния свят на лесно подменими идеали и еднопластови примери за подражание процесът на формиране на фалшив Аз и потискане на истинската личност е много често срещан.
С цел вписване в колектива, особено при децата и юношите, може да се наблюдава орязване на ключови автентични характеристики на личността за сметка на преувеличената демонстрация на престорени черти.
Цената на подобно хронично и често несъзнавано потискане на истинския Аз е самозаличаването.
Да се отдалечим от себе си дотолкова, че да забравим кои сме, означава дълго време да преживяваме изконни свои черти като погрешни и забранени. Да потискаме импулсите си, да се срамуваме от интересите и желанията си. Да се корим за това, че сме един какви си. И да желаем да бъдем по друг начин.
Когато успешно се стремим да живеем през аватар, който сме снабдили с изкуствени характеристики, предполагаемо достойни за аплодиране или поне гарантиращи ни приемане в дадена група, ние започваме да плащаме цената на успешното отчуждаване от себе си.
Ето как изглеждат последиците от тази хронична и невротична фалшивост според Карън Хорни:
- Забрани и позволения:
Човек започва да служи на сурови вътрешни изисквания и стандарти за това как трябва да се държи и да говори, какво следва да харесва, учи и работи и как е “най-добре” да живее живота си.
Всичко това е уж в името на самоусъвършенстването, но всъщност е потискане на презрените поведения и желания за сметка на поддържането на идеализираната представа за себе си.
- Омраза и алергия към части от себе си:
Пропастта между истинския Аз и идеализирания Аз води до остра самокритика и чувство за неадекватност - особено в случаите, в които някакъв неподправен импулс успее да си проправи пътя до повърхността и ни “злепостави” с осъществяването си.
Постоянната борба със счетените за “лоши”, “вредни” и “срамни” части от нас неминуемо води до самоомраза и чувство за алергичност към онези черти, които сме решили с жестокост и воля да държим под ключ.
- Вътрешни конфликти:
Когато има забранени и позволени желания, поведения и изказвания, обикновено човек води непрестанна битка сам със себе си, която го изтощава и парализира. За да не даде воля и простор на “лошите” импулси и черти, той може да влага всичката си психична енергия в поддържането на фалшив образ.
А тази несекваща битка с неподправеността и спонтанността създава чувство на объркване, потиснатост, празнота, безсмислие или липса на посока. Това е цената на откъсването от истинската ни идентичност.
- Ужас от провал и болезнен перфекционизъм:
Когато си забраняваме да изживеем и покажем части от себе си, ние често компенсираме за чувството на срам с придържане към нереалистични стандарти за съвършенство. За разлика от устрема за развитие и растеж, типично за болезнения перфекционизъм е лошото отношение към себе си.
Той върви с железни правили и жестоки наказания за отклонението от тях. В допълнение всяка наша изява, била тя работна, интимна или просто социална, се гледа под лупа от нас самите - на ниво ли сме, как ни възприемат околните, предизвикваме ли присмех, а може би ни завиждат, а какво ако сгрешим. Провалът е съпроводен с мигове на парализиращ срам и разярена самокритика. Има правилен и погрешен начин да се прави, казва и чувства всичко.
Въпреки че ситуацията звучи нелеко, Карън Хорни вярва, че изцелението от това отчуждение минава през приемане на истинския Аз със състрадание, съпроводено от осъзнато отдалечаване от нереалистичните очаквания за себе си.
Независимо как сме се потискали сами, ние можем да намерим пътя наобратно към себе си с търпение, милосърдие към нас самите и решимост да отключим и подхранваме автентичната си природа, въпреки че този избор може да ни навлече чуждото неодобрение, някои забележки или критика, малко или много срам и неминуемото изключване от дадени кръгове.
Но наградата за приемането на личността такава, каквато е си струва.
Защото тя отново отключва нашето любопитство към живота, подхранва креативността ни (която е пряко свързана с автентичността и импулсивността) и създава трайно усещане за мир със себе си и покой в собствената кожа.
Нищо от това не се случва моментално или с магическа пръчка. Но ако си позволим да погледнем дори на най-презрените си характеристики с милосърдие и забележим нереалистичността на изискванията, с които се парираме и ограничаваме - ние сме поели по пътя наобратно от отчуждението, което фалшивостта ни е причинила.
Аптечко – с мисъл и грижа за хората
Най-четени
Кафе на празен стомах? Вредно ли е?
Как ни помага растението Невен?
Куркума - защо да започнем да я използваме?
Последно публикувани
Как да бъдем жертвата във всяка ситуация
„Наследството на баба“: Жълта мъртва коприва (Lamium galeobdolon)
Фалшивостта и отчуждението от себе си