Вредата от постоянното цъкане на телефона
Автор: Александра Петрова – терапевт
Лична консултация: about-face.me • FB • IG
“Твърде много на изток, това вече е запад.”
Това гласи китайска поговорка, която е подходяща за случаите, в които едно полезно и добронамерено нещо в развитието си се превръща в зловредно.
Като всяко лошо нещо, което е започнало с добри намерения, така и социалните мрежи започнаха като сечиво за осъществяване на връзка между хората.
И след първоначалната си ползотворност като удобно и най-вече спорадично занимание, социалките сякаш незабележимо се превърнаха във форма на живот, която ни ощетява, затормозява и отдалечава. Както един от друг в общуването на живо, така и от реалния, аналогов живот с неговата скучноватост, небляскавост и “досадни” задължения.
Тук не говорим за хората, които гледат изкуство, а за зомбираното скролване на развлекателни неща тип миш-маш на алгоритъма от това, което ни държи приковани, но има почти нулева образователна стойност.
Проблемът е налице не само при децата, но и при възрастните.
Може би е време да се стреснем от това колко зависими сме от безцелното цъкане на телефона. И да спрем да го виждаме като безвредно и невинно занимание.
Ето няколко начина, по които ежедневното (многочасово) залепване за екрана на телефона ни носи щети.
Алергията към “скуката”
Дигиталният живот е занимателен. Проблемът е, че той може да бъде непрестанно занимателен - до степен на самозабрава и атрофия на умението да присъстваме в реалността, ако тя не е “интересна”.
Социалните медии са така хитро измислени, че да прекарваме максимално дълго време в този свят.
Алгоритъмът е безпогрешен в това да изпраща подходящите именно за този човек занимателни неща, с което увековечава неговата ненаситност за това да види “само още едно нещо” и “само това или онова". Като плъх на въртележка.
Същият този безупречно наточен и прицелен алгоритъм ни държи приковани за екрана чрез стимулация с непрекъсната ескалация, която ни свиква да сме в постоянно състояние на лек възторг или развълнувано очакване. В сравнение с такова състояние на ментална възбуда и любопитство, реалността и отговорностите в нея започват да изглеждат скучни и даже отблъскващи.
Едно лесно обяснение на пристрастяването е чрез биохимията на мозъка - получаваме лайк, коментар, гледания, съобщение - и мозъкът ни отделя допамин. Дългосрочният ефект от тази “радост” е, че с времето същият този мозък свиква да асоциира достъпът до социалната медия и активностите в нея с усещането за щастие, вълнение и удовлетворение.
И именно тази несекваща занимателност и притегателност водят до неумението и нежеланието да стоим със "скуката" - така наречената липса на визуална и ментална стимулация. Подобно на децата, които имат нужда от аниматори, за да бъдат приковани в игра и да не смущават непрекъснато почивката на околните и на родителите си.
Бягство от действителността
Колкото по-трудна за справяне или неприятна става реалността, толкова повече расте изкушението да намерим изкуствен покой и повече анестезиращи вълнения в социалките. Понякога ключовият елемент за подобно дигитално пристрастяване е усещането за изолация, самота и неразбраност в реалния живот.
Канадският терапевт и автор на множество книги по темата с пристрастяването и зависимостите Габор Матé дава следния пример.
Един или два плъха са затворени в клетка без забавления и опции за занимания. В клетката има една купичка с обикновена вода и една купичка с вода с някакъв наркотик. Веднага щом опитват от втората купичка, плъховете (или плъхът, ако е един) започват да пият само от нея. Изходът от ситуацията, естествено, е летален.
Но когато няколко плъха са поставени в клетка с атракциони и възможности за взаимна игра и построяване на живот в общност, никой плъх почти никога не отива да пие от водата с наркотик - дори когато има този шанс през цялото време.
Кой е предразположен да се пристрасти към живота в социалните медии? Човекът, който изпитва облекчение, когато успява да избяга от своята реалност.
Определящо за нашата уязвимост към зависимостите е нещо, което може да бъде наречено "конституция" - за какъв човек става въпрос, с какъв характер, с какви биологични дадености, с какъв фокус, с какъв стил на мислене, с какви умения за умереност и въздържание, с какъв житейски контекст, с каква самодисциплина и с какви ценности. И така нататък.
Един ще потъне като в “заешката дупка”, хабейки цели денонощия в зяпане на безсмислени и необогатяващи неща, а друг винаги ще си цъка само от тоалетната по 30 минути сутрин и 10 вечер преди да заспи.
Нарцистичният фалш
В социалните медии постиженията се случват приятно и безпроблемно, а животът следва да е безветрен, естетически издържан и най-вече някак бляскав и подлежащ на завист.
Стига да знаеш как да го направиш такъв - и трябва да е лесно, или ако е било трудно, най-сетне да си пристигнал в рая на заслужената леснина и да разказваш за тежките прежни дни с чувството на оцелял от корабокрушение, което задължително следва да те изведе невредим на магически бряг.
Именно тук се ражда и самоподхранва надпреварата да покажем, че живеем по-добър живот, отколкото живеем.
Пример: качваме снимка с някаква вечеря, в описанието праведно се отбелязваме с ненужно скромна хвалба за лайфстайла си (“feeling loved”) - но реалността ни е била сломяваща.
Вечерята е била съпътствана от разправия или усещането, че сме си опротивели и не искаме да се храним заедно - но в социалките добре направената снимка и правилният подбор на емоджита, хаштагове и надписи ни позволява да скрием “грозния” факт и на негово място да закичим една значка, която гласи “Аз живея страхотно.”
Нека отново се оповаем на цитат от Габор Мате, който казва, че социалките възнаграждават хората за това, че са изкуствени - по успешен начин!
Повърхностно общуване и дехуманизация
Желанието за непрекъснато присъствие в света на социалните мрежи води до това да се затрудняваме да присъстваме в истинския свят.
Разсеяни сме, отговаряме с “мхм”, изпитваме раздразнение към околните, че ни прекъсват с напор за разговор докато гледаме нещо.
По този начин лека-полека ние отглеждаме своята неспособност за свързване с тези до нас и около нас, започваме да не можем да изпитаме конструктивен интерес към тях и живота им.
Трудно ни е да следим, камо ли да задълбочаваме разговора - за нас живото общуване започва да губи цвят, вкус и смисъл.
Повърхностно общуване с големи разсейванки и безсмислени отговори на отсъстващ от диалога ум всъщност означава дехуманизация на отсрещния човек. То казва (без да го казва експлицитно) “Тук съм физически, но ме няма, както и теб те няма за мен”. Или добре познатото “Говори си, не ми пречиш”.
Така нареченият смол ток (разговор за малки, незначителни неща) хаби време и ни отдалечава от значимото споделяне и от усещането за това да сме свързани, видени, чути - а не просто харесани или незабелязани, каквото е мерилото за стойност в социалните платформи.
Важно е да се оглеждаме за хора, с които можем да общуваме пълнокръвно и да се чувстваме заинтригувани и "нахранени" от разговора.
Умението за задълбочено общуване не е като дишането, а като умението за алпинизъм или изобразително изкуство, или покера. Всеки ли го може от само себе си? Твърдо не. Това е безценно умение, което следва да се учи като занаят и да се тренира, предизвиква и доизкусурява неуморно.
Спасението
За съжаление на хората, които са почитатели на отлагането чрез прилагане на фини мерки, в пристрастяванията работи радикално откъсване. Необходим елемент за неговата ефективност е това да можем да се потресем или отвратим от навиците си и ефектът им върху личността ни и живота ни.
Като с хазарта, цигарите, алкохола и наркотиците - да сте чули да се лекуват тези зависимости с "Ти си пийвай малко, но само не прекалявай" или с "Попушвай си умерено", или с "Не спирай да ходиш на казино и да залагаш, просто цъкай по-малко".
За да се променим към по-добро, необходимо е да се преобразим. И то чрез лишения, самодисциплина и пълна бойна готовност за стоическо понасяне на дискомфорта, негодуванието и болката, съпътстващи детоксикацията и трансформацията ни.
Трябва да можем да видим с конструктивно отвращение вредата, която нашето занятие на пристрастеност ни носи. Да стигнем до един вид "твърдо дъно", което ни позволява да се разочароваме от себе си конструктивно и да се оттласнем на някъде другаде категорично и с кеф, че се отдалечаваме от онова, което ни трови.
aptechko.bg • търсачка за аптеки и лекарства
Най-четени
Кафе на празен стомах? Вредно ли е?
Средиземноморската диета
Как ни помага растението Невен?
Последно публикувани
Терапията не е магическа таблетка
Защо да избираме козметика с цинков оксид?
Вредата от постоянното цъкане на телефона