Играта на "Дай ми - Няма да ти дам"
Запазете час: about-face.me • FB • IG
Има случаи, в които някой се държи затормозяващо или обидно с нас, а ние чакаме отношението да се промени - и спретваме разправия след разправия и сцена след сцена с надеждата протестите ни в един момент да проработят.
Човекът, когото чакаме да промени отношението си, може да е несериозен, омаловажаващ, груб, манипулиращ, контролиращ. Без значение в кой нюанс на поведението е разминаването с нашите очаквания и надежди, това което е важно е, че ние го търпим. Не се дистанцираме категорично, а се опитваме с настойчивост и циркове да приканим човека да постъпва другояче спрямо нас. Протестираме, заплашваме и после се връщаме, пълни с всеопрощение и още търпение.
Не преустановяваме контакта, макар нееднократно да заплашваме, че предстои да се случи.
Решителни думи и нерешителни действия
Гледали сме по филми и клипове как този, на когото му е дошло до гуша напуска онзи, който е предизвикал преливането на чашата. Но, когато дойде моментът да бъдем категорични, ние шармантно излизаме през вратата с уж решителни крачки и вирнато носле, тръшваме я със страдалчески замах и само след няколко минути плахо я отваряме отново, за да надзърнем дали другият не е хукнал да ни гони или не е избухнал в безутешен плач заради решението ни да му покажем кой кой е.
Най-вероятно не е. Защото нашите действия, колкото и пламенно да са изпълнени, не са категорични решения, а мирни протести. Генерални репетиции за навярно здравословна и достойна развръзка, която ни вдъхновява със своята разумност и ни ужасява с финалността си.
Призоваване на другия да ни гони чрез сцени на зарязване
Когато във връзката с важен за нас човек границите ни са нарушени, не се чувстваме ценени или сме манипулирани и контролирани - вярното, но неприятно движение е да отстъпим настрани или назад. Вместо да тичаме след нашия любим с кандърми как да се отнася с нас по-приемливо и да оркестрираме сцени на зарязване.
Недостатъкът на тези драматични подкани към промяна е, че с времето те започват да приличат повече на досадно тръшкане, в което отсъства самоуважението, отколкото на сладострастни ритуали по де-активиране на любовта и догонването от страна на другия.
Един белег на непреработена травма е готовността да стоим във вредни за нас ситуации, чакайки те да се променят с нашето усилие и минаващото време.
Ако се припознавате в ситуацията, то имате възможност да направите реална оценка със специалист, записвайки час тук.
Несъзнателно повтаряне на стария рефрен
Какво може да означава тази издръжливост на неподходящо, незаинтересовано, променливо, потискащо или дори увреждащо отношение. Може би, че сме отгледани по начин, по който от нас се е изисквало да изтърпяваме моменти на грубост, студенина, неглижиране или критика - за да дочакаме с търпението си алтернативните мигове на топлота, спокойствие и жестове на любов и грижа.
Когато сме израснали с умението да гадаем кога настроението и отношението на хората, от които зависим и които обичаме, ще се промени - с вярата, че след ужасното идва прекрасното - то като възрастни е възможно да си намираме такива партньори, с които да се поставяме в същата ситуация на чакане и пазарене за по-добро отношение.
Играта “Дай ми - Няма да ти дам”
Уж отсъждаме предпазливо и далновидно с кого да се свържем, а често се оказваме в позиция на молещи за повече внимание, вдигащи скандали за повече отдаденост и изискващи демонстрации на загриженост с тропкащо краче. Което първо е очарователно за другия човек, но с прекомерната употреба започва да се превръща в отблъскваща игра на “дай ми - няма да ти дам” и “ако не ми дадеш, то чао - няма да ти дам, прави каквото искаш”.
Интересен и важен факт е, че за хора, които поддържат връзки, в които се чувстват омаловажени, тревожни и нещастни, често няма таван на пререканията и лошото отношение. Когато не е поставена ясна граница, е много трудно да се дистанцираме или откъснем от човека, който е извор на нашите удоволствия и страдания.
Границата са небесата
Колкото повече се чупи табуто за разправии, обиди и немислими ултиматуми, толкова повече границата на “приемливото” расте нагоре и настрани. По този начин тя успява да побира все по-дръзки жестове на заплахи, сцени със сълзи, обвинения, фалшиви раздели, хокания и вербално и дори физическо насилие.
Възможно е да сте заложник в подобни ситуации без да подозирате и именно тук консултацията със специалист може да бъде от голяма полза: запишете час за индивидуална сесия.
Друг тип човек бързо би се почувствал преситен от коктейла от любов и омраза, би бил отблъснат от недостатъчното или обидното в сценария - и това би му стигнало като аргумент, за да си тръгне и да счита, че се е отървал от нещо неприятно.
Но онзи, който е израснал в несигурна ситуация, в която ту му се дава любов, ту бива подлаган на неглижиране, обиди и омаловажаване, не може да си тръгне. Защото той никога не е развил умението да поставя граници, които не може да се преминават. А преминат ли се, това да е сигурен знак за него, че това, което се случва не е добро и онзи, който го случва, не е вече желан.
Човекът, който остава, търпи и се пазари за различно отношение, не може да погледне на недоброто отношение или разочароващите дела или липси на действия като на нещо отблъскващо. Защото редом с негодуванието си към тях, той държи наум идеализацията към непрежалимо опияняващите моменти на близост със своя любим и тя му пречи да се “откопчае” от хватката.
Магическият капан на амбивалентността
Подобна амбивалентност е като магически капан - хем чувстваме, че не издържаме повече, хем предвкусваме, че няма да издържим, ако се отдалечим. Затова оставаме да се пазарим безсрочно или редуваме кризисно поведение (скандал, обвинения, ултиматуми) с всеопрощаващи големи жестове (драматични признания и завръщания).
По този начин свикваме себе си да издържаме на всякаква турбуленция, без да поставяме граници. А другият човек свиква на това, че каквото и да прави или да не прави, ще бъде овикан и после призован да продължи участието си във връзката. Реално той никога не успява да преживее отрезвяващата тревога, че може наистина да загуби своя партньор.
Именно защото всеки опит на отсрещния човек за поставяне на граница и афиширане на очакванията не е неотстъпчив и категоричен, а твърде плаващ и гъвкав.
Той винаги “тръгва да си тръгва”
И поглежда назад, за да види дали другият започва да се разпада на парчета при неговия драматичен, наказващ жест. Но не го вижда и гледа пак и пак. Отново не вижда търсения резултат и се разколебава, уплашва се, че е постъпил крайно и необмислено - и се завръща.
С което си действие доказва, че с него всякак може.
Какво можем да направим
За да излезем от порочния кръг на молене за добро отношение и безкрайно съобразяване с недобро отношение, докато загубим огромна част от личното си достойнство и усещане за лична сила - трябва да се научим да спираме. Да се отказваме. Да закантим няколко метра (например 100) преди ръба, след който знаем, че следва пропаст, и да не се поместваме за нищо на света.
Борбата с навика да чакаме лошото отношение да се превърне в добро, изисква силна воля и неотстъпчивост. Обещание, ако ще и тържествена клетва пред самите себе си, че повече никога няма да се подлагаме на никой по този начин.
Може назад в миналото, като деца или подрастващи, да не сме имали друг избор, освен да преглъщаме омаловажаващото или обидното отношение на родителите си - защото не сме знаели как да оцелеем без идеята за тяхната любов и вярата, че ние сме виновни за лошото отношение и те биха ни обичали по-всеотдайно, ако не грешахме или не ги разочаровахме толкова много и често.
Но като възрастни, които познават мъката на амбивалентността от своето отдавнашно минало, имаме отговорността към себе си да не позволяваме нищо друго, освен това, което искаме, да се случва с нас.
Не сме длъжни да се борим за ничия любов по никакъв начин
И ако нещо не ни допада или ни наранява, или не ни достига, вместо да търпим с надежда за промяна и да правим шумни сцени на изпросване на нещо по-добре, можем просто да се дистанцираме в своя полза.
Да си четем книга, да разхождаме куче или да пием вино с добър приятел е винаги по-грижовно и щедро към нас самите от това да се борим за нечие внимание, сериозно отношение или любов със зъби и нокти. Надявайки се, че синките днес ще ни купят целувките утре.
За целта, като първа крачка, необходимо е да се сетим, че любовта идва безплатно, а не като преобръщаме планини заради нея. И че когато във връзките ни все ни липсва любов, може би раната е оставена от много по-отдавнашен извършител, а не от настоящия ни партньор - и продължава да блика кръв, защото още не сме я излекували.
Да си напомняме, че никой не може да я излекува вместо нас, да ни направи цели и да ни измие от болката ни - само ние можем да си дадем това, което не ни е достигало и което ни е направило жадни за любов и готови да търпим антонимите ѝ.
Можем да започнем от днес. Просто трябва да се сетим, че можем да се вдигнем от земята сами и да излезем през вратата със спокойна крачка, вместо да я тръшкаме и отваряме отново, за да надзърнем как е повлиял циркът ни на другия. Излизаме и отиваме при онзи добър наш приятел, с когото ще пием вино. Или ще разхождаме куче. Или и двете.
Аптечко – с мисъл и грижа за хората
Най-четени
Кафе на празен стомах? Вредно ли е?
Как ни помага растението Невен?
Куркума - защо да започнем да я използваме?
Последно публикувани
Как да бъдем жертвата във всяка ситуация
„Наследството на баба“: Жълта мъртва коприва (Lamium galeobdolon)
Фалшивостта и отчуждението от себе си